Слънцето за всички свети
Купуваха със шепи индулгенции,
носители на мътни смехове,
затварят в непристъпни резиденции
срама от собствените грехове,
не бяха господари на ефира,
дори за тях не светеха звезди,
но караха небето да подпират
дълбаещите земните бразди.
Прикрити бяха, зад огради,
вратите се заключваха след тях,
летят по магистралите към ада,
подскачайки от грях на грях,
сълзите раждаха богатства
потта, отровена от труд,
историята, преповторено пиратство,
а слънцето угасваше от студ.
Студът е тук, до абсолютна нула,
издига планините си от лед,
замръзваха източените скули,
прекършените в суматохи гърбове
на влачещите тъжни силуети,
превити от епохата на две,
от никой никъде приети,
изкупващите чужди грехове,
Да, влачеха душите голи.
живееха набързо, като в сън,
и криеха мечтите си подмолно,
разхождайки телата си навън,
където дрънкат само с кости
проклятия на хора без мечти,
превърнатите в чужди гости,
стрела, която не лети.
Но знаят, слънцето за всички свети,
когато капят жълтите листа,
че има нещо преродено, неотнето,
очакваните цветове на пролетта,
и няма господари на ефира,
за никого не светеха звезди,
небето няма вечно да подпират
дълбаещите земните бразди.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Станчев Всички права запазени
