Слънчева облачност
Пленихме слънцето и то
запали бедната ни стая.
Не мислех още за гнездо,
но бях щастлива да мечтая.
Едно смокиново листо
ни бе зелената постеля
и ден ли само, или сто,
живяхме ги като недели.
Но падна първата сълза,
въртоп сърцата ни заблъска.
Листото стигаше за сал,
но го разкъсахме със пръсти.
И с две смокинови листа
внезапно се видяхме голи.
Разполовени след страстта
се наранявахме с глаголи.
Сълзите станаха потоп,
глаголите се умълчаха
и ден ли само, или сто
всеопрощаващо валяха.
Огря ги слънцето и пак
запали бедната ни стая.
Навярно даваше ни знак,
че любовта край нас витае.
Цвета Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвета Иванова Всички права запазени
