Слънчева облачност
Пленихме слънцето и то
запали бедната ни стая.
Не мислех още за гнездо,
но бях щастлива да мечтая.
Едно смокиново листо
ни бе зелената постеля
и ден ли само, или сто,
живяхме ги като недели.
Но падна първата сълза,
въртоп сърцата ни заблъска.
Листото стигаше за сал,
но го разкъсахме със пръсти.
И с две смокинови листа
внезапно се видяхме голи.
Разполовени след страстта
се наранявахме с глаголи.
Сълзите станаха потоп,
глаголите се умълчаха
и ден ли само, или сто
всеопрощаващо валяха.
Огря ги слънцето и пак
запали бедната ни стая.
Навярно даваше ни знак,
че любовта край нас витае.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова All rights reserved.
