Лудостта ми прилича на дим -
към небето бездънно възнесен...
И в сърцето съм лесно раним,
за да свърши жестоката песен.
Ветровете пируват в кръвта
заглушили последното ехо.
Само спомени-сенки летят
над неравната антиутеха...
С яркочерно червило нощта
се усмихва с ред мургави зъби.
Въжен символ и примка на път,
нося шала си, който ме люби.