Снежинка от безкрай
Раних сърцето си с перото на нощта
и ти се взираше в копнежа на заспали мисли.
А слънцето говореше. Оставих го...
И тя сега се буди късно...
Изчаках го да се пробуди от надеждите.
Огледа се в криле от невъзможност.
Не може да е изгревът на лудите...
Животът й сега е само песен
и "просто ме убий" загуби смисъл...
Лятото се буди от очакване.
Всяка есен ще е по-плешива
като врабче, загубило си раните.
Ще се събира из ръцете ми с припукване.
И ще й казвам - ти си само пламъче.
Развива се надеждата на утрото.
Светлината става зима...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
Благодаря...
