limeruna (Йоана)
565 3355
21.07.2016 г., 10:54 ч.  

Снежинка от безкрай 

  Поезия
339 2 3

 

Раних сърцето си с перото на нощта
и ти се взираше в копнежа на заспали мисли.
А слънцето говореше. Оставих го...
И тя сега се буди късно...

 

Изчаках го да се пробуди от надеждите.
Огледа се в криле от невъзможност.
Не може да е изгревът на лудите...
Животът й сега е само песен


и "просто ме убий" загуби смисъл...
Лятото се буди от очакване.
Всяка есен ще е по-плешива
като врабче, загубило си раните.


Ще се събира из ръцете ми с припукване.
И ще й казвам - ти си само пламъче.
Развива се надеждата на утрото.
Светлината става зима...

© Йоана Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??