Денят пропада и светът се свива,
полита в бездната на черна дупка,
нахлува мрак и времето изстива,
нагърчва се и се пропуква.
Ненужно става всичко - губи смисъл,
пространството потъва в плач и вопли,
прерастващи в отчаян сетен писък,
но изведнъж душата се затопля
и запулсирва нейният двигател-
там, нейде вътре, се е разгоряла мисъл,
една мъничка мисъл за Приятел.