Денят пропада и светът се свива,
полита в бездната на черна дупка,
нахлува мрак и времето изстива,
нагърчва се и се пропуква.
Ненужно става всичко - губи смисъл,
пространството потъва в плач и вопли,
прерастващи в отчаян сетен писък,
но изведнъж душата се затопля
и запулсирва нейният двигател-
там, нейде вътре, се е разгоряла мисъл,
една мъничка мисъл за Приятел.
© Петьо Иванов All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
