Спасително
Светът върви към погибел и ето -
мъдрецът в сламената шапка го полага.
Небето е самотна синя пепел,
залязва слънце - прешлените сляга.
Сандалите на спомените носиш
в невярно и зарязващо те лято.
Подковите на стъпките са боси -
следи прощални от жълтеещ вятър.
Отлита бавно пак далечината,
но хоризонтът с трик я обкръжава.
Луната хвърля сянка над Земята
и бъдещето хладно приближава.
Докосваш ли го, то ли те докосва -
изтръпват вените усетили безкрая.
И самотата е самият космос,
гравиран цял в усмивката на края...
Издишай въздуха, стисни и двете -
артерии (без)сънни в бледа шия.
Те - крехки магистрали към небето,
последната спасителна магия.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
