Спомен
Стъмни се...
а слънцето изгаряше
лицето ми.
Устните пареха
от неизказани реплики,
подготвяни старателно.
На забавен каданс
се движеха хората,
някои спираха,
други ме гледаха...
състрадателно.
Бездомните кучета
и те спряха да вият,
не ме разкъсаха,
свиха опашчици
и избягаха...
някъде...
От другаде
свеж полъх дойде
и ми върна дори въздуха,
който ти ми отне...
не! Не разбираш ли?
Не се връзваше
смутената ми усмивка
с твоите крясъци,
като плясък на криле,
на врани, потъващи
в плаващи пясъци...
Е!
поне нея не взе!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Наталия Иванова Всички права запазени
