Стаята
Празна стая, пълна с хора.
Един мълчи и разговаря,
другите го слушат.
Вратата се затваря,
рязко хлопва, зее,
сякаш вход е, а е изход.
Някой млъква, някой пее.
Драскат по стените имената си
и ги забравят. Стените памет са,
паметта стени издига в главите им.
Главите им са пълни с празнота.
Очите мигат и статични се усмихват
с помощта на онзи блясък тъй магичен.
Лаконично споменават, че се смеят,
но не смеят да се хилят, заедно са,
сами се наблюдават и страхуват се
един от друг. По-смели са от вчера.
Вчера само спомен е и сякаш само звук
от гайди. Песен, смесена със плесен
от забравен хляб в кутията.
Не ги е яд, ядат и пият, и повръщат.
Душите им са булимици, мъртви са, но дишат.
Дишат, за да дишат и нищо повече.
Стаята е обръчът, стаята е всичко.
Тя не съществува, но те вътре са,
танцуват и се галят, неприлично,
като демони и ангели под звуците на Щраус.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нечарм Всички права запазени
