Преминах през всичките нюанси 

на това да си объркан,

на това да се възприемаш като умопобъркан.

Не просто преминах, 

а ги нарисувах.

Нарисувах ги

с черен молив без бои.

 Докоснах се,

 до всяка една фаза на отчаянието

и тя изцапа пръстите ми. 

Ненавиждах и мразих, не понасях,

празното в мен не се запълни,

а студенината, което стените излъчваха 

не престана да се докосва до крайниците ми.

Жалко е, че 

е като затвор, 

без дори отвор.

Между четири стени бродят

само болните ми мисли и лъжи.

А аз без перспектива усещам

как всичко за мен бавно си отива.

Апатията предизвика

моята симпатия

и сега не мога да я изоставя

камо ли да я забравя.

Твърде рано се отказах

от онова, което трябваше да видя няколко години по-късно.

Не беше честно,

че секундите минаваха с часове.