Стълбата
Отдавна беше. Сякаш нереално.
Когато тихичък настойчив глас,
в ушите ми шептеше най-нахално –
"Животът, това е миг захлас".
Повярвах му! Помислих, че не мами.
Но бях на само двадесет и две.
Не знаех нищичко за някакви там драми,
на толкоз ти се люби и ти се яде.
Но някак си в косицата ми черна.
В главата празна и в горещото сърце,
Бял косъм изведнъж се мерна,
и мисъл странна – "явно ще се мре".
Сърцето ми с годините изстина.
Простуди се, стана буца лед.
Косата постепенно си замина.
И постоянно с нещо бях зает.
Да не мисля, и да нямам време.
За да не зная, че съм ходещ прах.
Да не вярвам, как душата ще поеме,
по стълбата, в съмнения и страх.
По онази стълба към небето.
Пред която всички сме строени.
В редица, на опашка, общо взето,
първите са доста по-смирени.
И никой с никого не се прережда.
Всеки е застанал плах, смутен.
Със тайната в душата си надежда,
дано да бъде пререден.
Но тук таме, на таз опашка.
Се смее някой и се радва.
Това е лудост, казвах си, дивашка.
Да се смеят над главите с брадва.
Изглеждаше, че си играят.
Край тях бе винаги горещо.
И чудих им се, че нехаят.
И разбрах, че тези знаят нещо.
Готови бяха и да се пререждат.
А лицето им ужасно свети.
Околните наоколо зареждат.
А щом умрат им казваха – поети.
И се прилепяш. И се заразяваш.
Сърцето ти превърнало се в лед.
От горещината бавно разтопяваш.
И сякаш ставаш сам поет.
/посветено на един мъртъв поет/
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лебовски Всички права запазени
