Живеехме с вярата, че светът ще е наш;
че ще излезем цели от неговата паст;
че времето ни принадлежи и ще го подчиним,
че няма да сме поредните, които превръща в дим.
Главата ни гордо изправена бдеше
за всяка опасност, която простреше
пътят ни верен, макар и суров.
Очаквахме с трепет свещения зов.
Но първият удар дойде неусетно,
уви, бяхме млади и твърде наивни.
След него и втори, и трети последва.
Ний кретахме вече. Без вяра и сили.
И все пак във нас не угасна простора,
дето гореше - искрата във взора…
Има време за всичко - за умора и бяг;
Аз все още вярвам, че светът ще е наш.
© Любимата Всички права запазени