Живеехме с вярата, че светът ще е наш;

че ще излезем цели от неговата паст;

че времето ни принадлежи и ще го подчиним,

че няма да сме поредните, които превръща в дим.

Главата ни гордо изправена бдеше

за всяка опасност, която простреше

пътят ни верен, макар и суров.

Очаквахме с трепет свещения зов.

Но първият удар дойде неусетно,

уви, бяхме млади и твърде наивни.

След него и втори, и трети последва.

Ний кретахме вече. Без вяра и сили.

И все пак във нас не угасна простора,

дето гореше - искрата във взора…

Има време за всичко - за умора и бяг;

Аз все още вярвам, че светът ще е наш.