Съдба на хризантема
Знам, че съм съвършена -
уханна, снежнобяла, красива...
Довчера бях в парника
(сиреч, култивирана съм, не съм дива).
Сутринта ми клъцнаха стъбълцето...
Заболя ме, преглътнах, погледнах небето,
стиснах листи, не пророних и звук...
Знаех, дошло беше времето да си тръгна оттук.
После - кашон, дълъг път и пазара,
тълпи от хора, които викат, смеят се, разговарят,
подредена с другите мои сестри на тараба,
тръпнехме клиентите да ни разграбят
в надпревара...
Свенливо чаках да дойде и моя ред,
да ме аранжират
в чаровен булчински букет,
каквато съм гиздава, бяла, напета,
сто на сто ще изпъкна сред другите от букета...
Отминават клиентите, посягат към други...
Да не би другите да имат специални заслуги?
Два дни чакам да дойде и моя миг,
“Купете ме, моля!...” -
преглъщам отчаяния си вик.
Но ето -
докосва ме някой внимателно,
гледам -
старо лице, тъжно и състрадателно.
Слава богу,
отмина този миг на търпение,
дълъг все едно век...
Но познайте какво украсих –
не сватбена церемония,
а ...
ковчег.
2007
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
