Сълзата ми...
Сълзата ми…
Остана в спомените мои –
Фламинго, розово и грациозно
и сърцето ми те помни,
Мамо!
Но все повече и повече копнея,
да можех да те виждам как старееш,
да казват „Няма остаряване за нея”,
а аз да ти се радвам, че белееш…
Онази Нощ – последната, Новогодишна –
да знаех, че само седем дни ще поживееш
... и ще тръгнеш към Всевишния…
Дете невинно – бих целувала безспирно
коленете ти, ръцете ти, лицето….
до мига на черната раздяла –
бих се гушнала до тебе силно, силно –
да знаех, но не знаех… опустяло!
… Че ще ме превиват най-свирепите тайфуни…
бих тръгнала със тебе, мамо,
по незнайните ти…”светли” друми,
Но останах – да те чакам, мила мамо –
лесно се излъгва детското сърце -
„Мама ще прескочи до небето… ще се прибере”
Бог не ме пожали – с тебе ме не взе –
останах и старея, мамо – косата ми белее.
Но смилил се е над моето дете –
да знае само – Щастие какво е,
пред погледа ти мама да старее!
Мамо… оттогава се страхувам
да редя (и не редя) елха –
винаги без нея поминувам,
а днес за първи път купувам
за елхата коледна звезда…
Мамо, прости ми! – сърцето ми ликува –
аз чакам своите деца любими!
Дали при тебе, мамо, се празнува?!
Една „играчка” само… от елхата наречи ми…
Седни до мен в най-святата вечеря,
когато Бога чакаме да се роди…
аз в звездата коледна очи ще вперя -
една Сълза е върху нея, и за теб блести!
А Бога ще помоля, децата ми да благослови!
Ренето.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
