Имам ли правото да те правя щастлив?
Някой ще каже „Това е безумие.
Да радваш е дълг и добрина. “
и аз ще се съглася.
Някой ще каже „Щастието е важното.“
и бих се съгласила, ако беше навремето,
но сега... дали?
Сега ти си тук, години по-късно,
прегръщаш, говориш мили неща.
Но пламъкът къде е? Изгорих го
с лудост и мечта за цялост.
Изгорих. Пламък. Аз.
Знам, че страстта се страхува от гнева,
но съм гневна,
именно заради страха.
В парадокса е надеждата ми.
Ти имаш правото да бъдеш щастлив,
а аз имам правото да съм неприятна
за себе си.
Защото нямам правото да те правя щастлив,
но имам правото да горя,
а мракът има правото да ме изпусне
като сълза, която да се търкулне
върху следа, накапала нищото.
Кое е по-важно от щастието?
Аз? Ти? Ние? Някой много, много
важен човек или сън?
Безсмъртната логика?
Любовта, която хората предпочитат
да търсят, а не да я чувстват?
Здравето, само по себе си щастие?
Абсурд. Парадокс.
Да се предадеш в бъдещето
чрез дете, книга, добрина или друго?
Да се върнеш в миналото със смиреност?
Да живееш сега, в наивност?
Да се надявам е лесно,
над купа с грах,
вечерта.
Да разсъждавам кое е било първо -
сълзите или луната
и да не давам отговор...
Да си мисля,
че имам правото да те правя щастлив.
Но нямам.
Докато ти не поискаш
или може би съдбата
трябва да поиска.
Сълзите или луната,
кое да ти дам?
Глупава дребнавост
или мистична болка.
Ами щастието? Изгорих ли го?
Растат ли луната и сълзите,
хапвайки бъдеще,
преструват ли се на слънце,
заблуждават ли с маскировки?
Как да бъда, когато ти ми казваш,
че не мога?
Ти?
© Йоана Всички права запазени