Gavrail45 (Гавраил Йосифов)
307 8035
2.04.2016 г., 12:38 ч.

Съвест 

  Поезия » Философска
533 0 10

Залезът умираше

             и мене ме болеше

сякаш губех Слънцето

             в облаците черни

небето бе червено

              ранено и кървеше

последните лъчи

              само те му бяха верни.

 

Нощта прииждаше

              тъмна преизподня

въздишките на вятъра

              тревожеха душата

търсех светлината

              лутах се без воля

като блатото коварно

              поглъщаше ме мрака

 

От призраци съмнения

              Съвестта крещеше

те сядаха в Съда

              на миналото Време

изпълнен с грехове

              Животът ми тежеше

жадуваше да махнат

              непосилното му бреме

 

Варна, Гавраил

© Гавраил Йосифов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • " Животът ми тежеше
    жадуваше да махнат
    непосилното му бреме"
    Много силни думи!!! Аплодирам майсторството ти на поет.
  • Благодаря на всички,които посетихте моята страница.Ценя всички коментари независимо от характера им.Желая ви творчески дни!
  • Харесах!
  • въздишките на вятъра
    тревожеха душата....Хубаво пишеш! Поздрави!
  • Пулсар,много ти благодаря за съветите и най-вече за примерите.
    Вече знам кога да използвам пълният си и кога непълният член.Мъжка солидарност.Много си добронамерен!
  • Ценни състояния на неизбежна равносметка! Харесах.
  • Определено качествена поезия, от която има какво да се научи!
  • Много силно! Омръзна ми от клишета! При теб е имплозия!
  • "Съда на миналото Време" - от него не можем да избягаме
    и греховете не можем да забравим...
  • Въздействащо...по един тъмен и болезнен начин.
Предложения
: ??:??