Съвременна притча

Живял отдавна, несъвсем отдавна,

един владетел, несъвсем богат

и несъвсем обичан, даже подиграван

от собствения си народ

и даже от царицата-владетелка и негова жена.

Бил мъдър ужким той, но лошо управлявал,

не оценявал по достойнства поданиците си –

своите подчинени, не чувал мъдростта на хората

и недоволството им даже подминавал

и чудел се защо роптаят,

той сам себе си безкрайно уважавал.

Сутрин ставал пръв, ужасно рано.

Работно елече обличал и сядал на трона да пие кафе.

Започвал да мисли за свойта държава

и мислил, и мислил, и пиел кафе.

Така ставало обед.

От много раздумка и толкова кани изпито кафе,

естествено владетелят решавал, че в тази негова държава

никой нищичко не заслужава и иска само да яде.

Ядосвал се и тропал с крак,

със жезъла си страховито се изправял и тръгвал той сред хората,

съвети им раздавал, овиквал ги и строго ги наказвал,

защото мързеливи и нехайни му се стрували

и недостойни нему подчинени.

А хората, без всякакво съмнение,

от изгрев слънце се трудили и потили,

копали, и садили, и плевили,

и учили се, и строили, и творили.

Но така и не успели, на този тъй велик владетел

никак те не угодили.

На него все се струвало, че време за промяна е дошло

и често сменял той интериора.

Купувал и продавал, назначавал-уволнявал, вземал и разменял

мебели, коли и къщи,

стока, хора и животни -

нямал никакви задръжки.

Ден, два, три, най-много месец

и после сменял и размествал,

тъй надявал се навярно,

че спасява рухването на държавата тотално.

Хората били отчаяни, нещастни, често наскърбявани,

едни спасили се – избягали,

а другите останали,

проклинали съдбата си и на чудо се надявали.

Веднъж, през есента било,

задухал силен вятър, черни облаци довлякъл

и завалял пороен дъжд.

Реките придошли и забучали,

опасността се появила изведнъж.

Нечакана и нежелана,

но силна и необуздана била стихията,

за кратко време станало голямо наводнение.

Черната вода заляла всичко –

градини, посеви, горички.

Нахлула в къщите, при хората,

наводнил се даже и двореца, с двора му.

Но хората не се уплашили от страшното природно бедствие,

те скочили задружно диги да строят и

да направят всичко нужно, стихията да укротят.

А царят им – в двореца, на топло и сухо, пиел кафе след кафе.

Той дълго мъдрувал и мислел какво да направи и какво да даде,

за да помогне на хората, в борбата им с природата.

Но така и не измислил нищо.

„Безсмислено е – казал си,

водата вече е много дълбока,

по-добре да бягам нейде на високо – в планините или пък на запад,

аз пари си имам, там със сигурност ме чакат,

с моя ум и интелект, и какъвто съм напет…”

Стегнал бързо той багажа и изпразнил царската хазна,

и на никого не казал, че ще бяга,

изоставил даже своята жена.

Излязъл на двора, лодка откраднал,

веслата подхванал с пълна мощ

и бързо гребал, искал да избяга надалеч, в тая срамна нощ.

Но бентът на язовира не издържал,

с грохот се срутил и язовирът залял планината,

престолния град и двореца, и целия свят!

Не успял да избяга, удавил се царят като последния плъх,

загинал ужасно безславно,

но до последния дъх

си мислил за себе си и затова,

колко ще изгуби без него света!

Много хора също загинали, не успели да се спасят.

Но оцелелите с общи усилия, овладели стихията

и започнали да строят

живота наново, задружно и с хъс,

но не забравили скоро и царя си вездесъщ.

Те чудили се, какво ли е станало с него.

Не че им липсвал, но все пак бил техният цар.

И дълго, в работа залисани,

не откривали отговор, но скоро, без срам

се чули всякакви истории

за неговото бягство и предателство най-черно.

Открили истината и дълго гневни били,

но после решили, че със смъртта си, владетелят

греховете си минали вече изкупил е и уви,

жестоко загинал е, но си го е заслужил, нали,

не бил потърсил помощ, изоставил е всички, дори

най-близките нему приближени.

Така че логично било,

че  дълго не останали хората натъжени,

а погледнали в бъдещето ясно обнадеждени.

Това е краят на моята притча,

да, тя е по истински случай,

на някои днешни събития много прилича.

За съжаление и тъжно, и оптимистично

завършва тази моя история,

а дали така в живота ще свърши,

аз не знам, не мога да ти отговоря.