Такива сме плашилата - не мрем.
И крачих по пътеки - тесни, криви,
обувки късах, вадих трън, след трън.
Минаваше животът, като в сън.
Все троскот бях, сред плодната ви нива.
И бях в Луната влюбено плашило
и птиците обичах - до захлас,
ожънали душата, като клас,
жътварите усмихваха се мило.
Внезапно оголяло, обосяло,
че дрипите ми взеха - за кадем
и казаха: От обич ги крадем.
Остана само дървеното тяло
и в шапката ми птиче оживяло...
Такива сме плашилата - не мрем.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
