Тази нощ отмина, но утре... дали
Луната се затули зад черната скала
и може би затуй наоколо е тъмно,
а ние с теб все още под старата бреза
се гледаме в очите тъй безумно.
Натрупани години като канара
в краката ни на прах се свличат
и няма срам ни свян в тази тишина,
само искрици в очите ни надничат.
Облегната на мъжките гърди,
аз чувам как сърцата ни замират
и отново в танцът на лудите мечти
чувствата горещи се откриват...
Сълзи стеблото на старата бреза -
колко ли любов е преживяла,
а корона от млади и буйни листа
с вятърът ни прави серенада...
Тази нощ отмина, но утре – дали...
под небето синьото ще сме аз и ти,
вятърът в короната отново ще шепти,
вчера бяха Те - но оставиха следи!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
