Часът е три. А трябваше на два
да бъда във каретата с позлата.
Залутах се. Мечтаех. Окъснях...
Днес с жал анализирам резултата.
Тя, приказката, сякаш бе за мен –
блестяща – като брошка за ревера…
Един балкански Марко-Тотев ген
ме спъна – на зеленото в хайвера.
Тъжах си перманентно. Щях да съм
с две дължини напред преди финала.
Трещя над мен съдбовно – време, гръм...
Все липсваше парченце – да съм цяла. ...