Тишина
Ръцете ти ме парят, Тишина,
синя болка прекосява слепоочието.
И в зениците ми една сърна
оставя боязливо многоточие.
Ръцете ти ме стряскат, Тишина,
метален звън от чувства и дрънчащи
предчувствия за обида и вина...
Дали ще ме отмине твойта чаша!
А вън е зима, вън е белота,
а вън вилнеят ледени въпроси...
И все си мислех - ти си просто само тишина...
Преди - сега не знам какво си...
Сега така ме плашиш, Тишина,
че от боязън даже те обикнах.
Човек и с некрасивите неща
навярно някак си навиква...
И вече си във мене, Тишина.
Не знам красива ли, или поне чаровна.
А исках като бялата сърна
да мога да оставя многоточие.
синя болка прекосява слепоочието.
И в зениците ми една сърна
оставя боязливо многоточие.
Ръцете ти ме стряскат, Тишина,
метален звън от чувства и дрънчащи
предчувствия за обида и вина...
Дали ще ме отмине твойта чаша!
А вън е зима, вън е белота,
а вън вилнеят ледени въпроси...
И все си мислех - ти си просто само тишина...
Преди - сега не знам какво си...
Сега така ме плашиш, Тишина,
че от боязън даже те обикнах.
Човек и с некрасивите неща
навярно някак си навиква...
И вече си във мене, Тишина.
Не знам красива ли, или поне чаровна.
А исках като бялата сърна
да мога да оставя многоточие.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Румяна Славкова Всички права запазени
