Трохи на трапезата
Трохи на трапезата
Как ме стегна под шапката някак несвойски живота.
Уж приятели бяхме, делихме любов и тъга,
а след всяка неканена смърт го обичах в отплата -
стисках зъби и пак изоравах в небето бразда.
Сто лета пропилях дом и къща за него да сбирам.
Турях камък връз камък, кръстати темели градих.
Недомислих, че дом не са тухли, с които подпираш
побелелите облаци, в дългите нощи и дни.
Днес преплита крака в калдъръма денят ми по пътя,
без не помни, че всъщност доскоро бе горе летял.
Е, добре приземи се, проходи - отново пристъпя,
тихо късче земя приюти безлетежния звяр.
И сега са му нужни не думи, а шепи надежда
и навярно е нужна уста, дето с обич гълчи,
а трохи на трапезата, гладната съвест подрежда,
някак страшно е май да я гледаш в очи във очи.
Да, пристегна ме някак под шапката грозно живота
и се питам кога ще намеря по пътя си дом
от небе като лято, любов и от път със посока
и кога ще узрея да спра, за минута подслон.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нели Господинова Всички права запазени
