Трохи на трапезата
Как ме стегна под шапката някак несвойски живота.
Уж приятели бяхме, делихме любов и тъга,
а след всяка неканена смърт го обичах в отплата -
стисках зъби и пак изоравах в небето бразда.
Сто лета пропилях дом и къща за него да сбирам.
Турях камък връз камък, кръстати темели градих.
Недомислих, че дом не са тухли, с които подпираш
побелелите облаци, в дългите нощи и дни.
Днес преплита крака в калдъръма денят ми по пътя,
без не помни, че всъщност доскоро бе горе летял.
Е, добре приземи се, проходи - отново пристъпя, ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up