Аз си тръгвам.
Вече съм излишна тук.
Ти си непознат,
или поне до сега
такъв не те познавах.
Аз си тръгвам.
Нищо, че навън е студ.
В сърцето ти е също
ледено студено, зная.
А ти дори не се опитваш
да ме спреш.
Може би ти е безразлично.
Какво ли очаквах?!
Може би сърцето си
да ми дадеш…
За да се грижа за него.
За да го обичам.
Но ти не желаеш.
Нямам място в твоя свят.
И ти в моя също нямаш.
Сега навън е мрак.
В сърцето ми отвори се яма.
Дълбока много,
за да захвърля в нея всичко –
и любов, и спомени
свързани с теб.
А ти не казваш
даже “сбогом”…
Нима не вярваш,
че свърши всичко?
Ами само гледай
как си тръгвам,
макар все още
да не зная накъде.
Оставям ти само нещо,
едно едничко.
Не е нещо голямо,
всъщност няколко думи,
които може би
един ден ще намериш
и ще прочетеш,
а може би и най-накрая
всичко ще разбереш.
Ще усетиш болка,
ще ти се прииска
да ме върнеш.
Нали те познавам,
ти си си такъв.
Но ще бъде късно,
ти вече ме изгуби.
В теб отново
няма думи.
Но аз съм свикнала
и мълчанието ти да ми стига.
Свикнала съм,
но днес си тръгвам.
И този път е за последно.
Един ден ако тръгнеш
да ме търсиш отново –
напразно ще е,
да знаеш.
Тогава мълчание
ще има в мен.
И като четеш това,
не страдай –
ти така или иначе
със самотата свикнал си.
А може би тя е
твоята голяма любов
и сигурна съм,
че по думите ми ще познаеш,
че писано е за теб
и че ще можеш и без мен.
© Мария Костадинова Всички права запазени