Аз си тръгвам.

Вече съм излишна тук.

Ти си непознат, 

или поне до сега 

такъв не те познавах.

Аз си тръгвам.

Нищо, че навън е студ.

В сърцето ти е също 

ледено студено, зная.

А ти дори не се опитваш 

да ме спреш.

Може би ти е безразлично.

Какво ли очаквах?!

Може би сърцето си 

да ми дадеш…

За да се грижа за него.

За да го обичам.

Но ти не желаеш.

Нямам място в твоя свят.

И ти в моя също нямаш.

Сега навън е мрак.

В сърцето ми отвори се яма.

Дълбока много,

за да захвърля в нея всичко –

и любов, и спомени 

свързани с теб.

А ти не казваш 

даже “сбогом”…

Нима не вярваш, 

че свърши всичко?

Ами само гледай 

как си тръгвам,

макар все още 

да не зная накъде.

Оставям ти само нещо, 

едно едничко.

Не е нещо голямо,

всъщност няколко думи,

които може би 

един ден ще намериш

и ще прочетеш,

а може би и най-накрая 

всичко ще разбереш.

Ще усетиш болка,

ще ти се прииска 

да ме върнеш.

Нали те познавам,

ти си си такъв.

Но ще бъде късно,

ти вече ме изгуби.

В теб отново 

няма думи.

Но аз съм свикнала 

и мълчанието ти да ми стига.

Свикнала съм, 

но днес си тръгвам.

И този път е за последно.

Един ден ако тръгнеш 

да ме търсиш отново –

напразно ще е,

да знаеш.

Тогава мълчание 

ще има в мен.

И като четеш това, 

не страдай –

ти така или иначе 

със самотата свикнал си.

А може би тя е 

твоята голяма любов 

и сигурна съм, 

че по думите ми ще познаеш,

че писано е за теб

и че ще можеш и без мен.