Тя
Тя понякога сяда на пейката в парка.
Носи къшейче хляб.
Ято птици събира.
И раздава душата си малко по малко -
на трохички,
че тя
само толкова има.
После тръгва към блока,
под онази тераса
бяло котенце чака ръце ѝ нежни.
Сякаш част е от Бога -
тя -
изчезваща раса,
а в очите ѝ цяло небе се оглежда.
Има куче.
Такова - неизвестна порода.
И саксийки с цветя - малка, китна градина.
Няма нищо край себе си от последната мода,
но е с топло сърце,
и любов.
И ѝ стига.
Тя обича да гледа как играят децата
и в смеха им намира надежда безкрайно.
Нощем пали звездите.
Може би е крилата,
ала още не знае.
Паднал ангел, навярно...
Тя понякога сяда на пейката в парка,
слънчице си събира.
Ей така - да си има.
И съшива деня си с най-ярката шарка -
Добротата,
която
напоследък не стига.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деа Всички права запазени
