Учителката

Вървеше бавно, по уличката с кестени,
в нея пееше училищен звънец,
тя - унесена в мислите пътува,
по косите носи тебеширен прашец.

Вървеше тиха - над суетата,
задаваше въпросите - безброй,
остана и частица във душата -
                         топла, светла...
Надживя на времето зимния,
                          сковаващ вой.

В сънища пътува всяка нощ,
и все със същата усмивка блага,
класната ѝ стая пак е същата,
остана - за смяната ѝ млада!

Прегърнала на времето умората,
по уличката - малка, минава всеки път.
Заваляха цветове от кестени.
Не! Не е сълзи - просто дъжд!

Елеонора Крушева
09.05.2017