... умират единаци... От обичане.
Разбирам ги, о колко ги разбирам,
самотниците - вълци са без глутница
Живеят там, накрая на Всемира,
в свой лунен град и денонощно будни са.
Обичам ги, о колко ги обичам,
самата аз съм совата - разколница.
Жена съм уж - душата ми е птича,
от мене вечно денем недоволни са.
И вярвам аз, о колко силно вярвам,
в луната. А ликът ѝ все различен е.
Напук на зима, самота и карма,
умират единаци... От обичане.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
