Аз всеки път, когато си отивам
замислено от тези коридори,
пак виждам как към изхода извива
пътеката на моята умора...
Умората от онзи шум безкраен,
умората от всичките усилия,
умората, че тръгвам си накрая...
накрая... на последните си сили...
Но тръгвам и с надеждата, че има
все някой, който учи здраво
и с искрено желание да взима
от туй, което искам да раздавам...
Така - ведно с надежда и умора
до следващата спирка продължавам
към онзи шум от стаи, коридори,
звънеца и училищната врява...
И, сложил на катедрата надежда,
отново ще започна да говоря...
Защото всичко до едно се свежда:
Аз влюбен съм във своята умора...
© Георги Ванчев Всички права запазени