В командировка

Пристигнах с влака в неразсънен делник,

отправих се към факултет познат

научните си мисли да споделям,

на семинар да изнеса доклад.

Да видят всички колко, зер, съм умен,

че сивите ми клетчици не спят.

Подбирах най-въздействащите думи -

слушателите ми да впечатлят.

Но свърши се. Ненужен станал, тичам.

В чакалнята докато се въртя,

съзирам как приятел свой момиче

изпраща със прегръдка през врата,

напомня му навярно - ще го чака.

И завист ме пробожда - срам - не срам,

че неизпратен се качих на влака,

че непосрещнат ще се прибера.