В летните вечери залезът под ръка ме прихваща

и танцуваме прегърнати нежно в любовна омара.

Качваме се бавно на върха на планината,

изгубени в любовта си, се губим и в мрака.

Шишенце от сайдер и кенче бира през баир се търкалят,

а долу - в далечината зад хълма ни гледа реката -

кротка, притихнала, все на мен се надява,

да пусна завинаги залеза и по изгрев да тръгна в гората.

А аз все се губех през баирите, и все се намирах зад хълма,

все берях цветя от градините, които носех на люляка.

И така в една тиха сутрин, попаднах на изгрева.

Носеше ръкавица за тенис и тичаше с утрото.

Ухаещ на цитруси от далечни градини,

морски вълни се разливаха сякаш в очите му,

с пръстите си нежно на китара свиреше

и понякога вълните от морето му сякаш тъмнината в мен отмиваха.

И той като мене тичаше все през градините -

бягаше, сякаш от себе си в летните утрини.

И аз, която бягах от мрака на залеза,

по погрешка се сблъсках с топлината му истинска.

И в летните утрини откривахме утрото,

помахвахме на ранобудните, на птиците,

и понякога, скрити зад храстите,

започвахме да се губим… надълбоко…

в светлината си...