В огледалото на страха
В огледалото на страха
Тъга. Все по-тежка
и подкупна.
Подаваш ѝ надежда.
Разпилява я.
Засмива се -
дете, по-старо от света.
Открадва ти сърцето.
Малко по малко.
История. Разказвай я. Мечтай си,
полудявайки.
Все по-далеч от нищото
и най-далеч от себе си,
нишка светлина опита ли
в приемната Любов?
После е нищото,
ще се върнеш обратно
към нищото (отново).
Но отиди сега към истината.
Вкуси я, прегърни я.
Защото тя си ти.
И ти си нищо без
сърцето си,
което бие в нечий пулс
безумен ритъм на
невъзможното
споделяне.
Прегърни.
Невъзможното е най-прекрасно,
когато е в ръцете ти.
Засмей страха...
А после пак бъди
тъга.
До следващата надежда.
До сутринта.
До вечерта.
До сътворяването.
До нарушението
на г-образната тишина
и разтапянето на
ъгловатия
миг
в крайчето на окото ти.
Защото тъгата
приема лунна светлина.
Обича приказки
и да бягаш от нея,
поне за малко.
Стъпка по стъпка.
Тъга.
Любов.
Истина.
Стъпваш полека.
Любов.
Истина.
Тъга.
Редът няма значение,
ако знаеш
кое свързва,
а не разделя светлината
на парченца.
Любовта.
Ще се оглеждаш в страха,
но ще има и нещо
повече.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
Стихотворението всъщност е любовно, а също излага лична философия за света, но не съм го сложила в категории именно за да има свобода на прочита. Благодаря за споделеното!
