В пореден спомен впускам се, амиго...
В пореден спомен впускам се, амиго...
Нощта настъпва и забулва мрак.
Душата ми, все търсеща, примига,
оплискана от „светлината" на деня...
И размислите глождят ми сърцето,
опората се губи във мъгла,
денят... ах, този ден тъй вихрен,
напомня ми потопа на света...
Защо ли тук сме се родили?
Защо създаден разума рушим?
Защо ний, близък наскърбили,
след туй не можем дълго да заспим?
Въпросите отекват в тишината.
Заплаква тя от болката във мен.
Недей да плачеш, тишина, почакай,
надеждата върни, за светъл ден.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Криси Всички права запазени
