Денем всичко беше ясно -
танцът беше мимолетен, енергичен, лек.
Имаше достатъчно за мен и теб.
Не можеше да скрие поривите сутрешната мъгла.
Сутринта бе извор от мечти, тъй внимателно подготвени от твоите очи.
През деня, стъпките на танца бяха в съвестен синхрон,
а крадците на целувки търпеливо чакаха нощта.
Ала вечерта дойде ли
прокрадва се внезапно, но спокойно.
Без да вдига врява - моята вина,
отровата в кръвта
умората, безсилието, немощта,
съпътстващи я, едновременно упрекват я.
Тъй бяла, ала под завивките, бе с лик на черна суета.
Не ще ме спре да се откажа,
‘‘няма да ме спре това’’ - крещеше без и звук да падне от нощта
Към твоите очи като от картина, вплетена от мрака,
отразяващ се на светлото лице
ще продължавам аз- слепецът с розовите очила
да търся топлина и смелост в монохром на твоята душа.
© Десислава Макарова Всички права запазени