Денем всичко беше ясно -

танцът беше мимолетен, енергичен, лек.

Имаше достатъчно за мен и теб.

Не можеше да скрие поривите сутрешната мъгла.

Сутринта бе извор от мечти, тъй внимателно подготвени от твоите очи.

През деня, стъпките на танца бяха в съвестен синхрон,

а крадците на целувки търпеливо чакаха нощта. 

Ала вечерта дойде ли 

прокрадва се внезапно, но спокойно.

Без да вдига врява - моята вина,

отровата в кръвта

умората, безсилието, немощта, 

съпътстващи я, едновременно упрекват я.

Тъй бяла, ала под завивките, бе с лик на черна суета.

Не ще ме спре да се откажа, 

‘‘няма да ме спре това’’ - крещеше без и звук да падне от нощта

Към твоите очи като от картина, вплетена от мрака,

отразяващ се на светлото лице

ще продължавам аз- слепецът с розовите очила

да търся топлина и смелост в монохром на твоята душа.