щураче (любимка)
126 4042
2.02.2020 г., 7:57 ч.  

Монолог на Вечността 

  Поезия » Философска
1109 3 12

Ти някакси ме губиш без да искам,

разсейвам се, като мъгла.

Като снежинка се стопявам

сред капчиците на дъжда.

А бях вълшебен, нежен  лъч,

на мен ухаеха цветята...

Защо тъй тленен е светът,

а тъй е вечна самотата?!

© любимка Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да.
  • Трябвало е да сложа заглавие "Монолог на Вечността" и тогава някои нямаше да се взират персонално
  • Съвсем сериозни сме.Обсъждаме произведението, говорим за вечните тленни неща Ако някой си мисли нещо друго, значи мястото му не е тук при философията
  • Защо държиш да си над, а не под :р Всяко си има своите предимства :р
  • Добре, че е малка нужда хахаха Много съм ти признателна за това уточнение - "Малко ми липсваше"
  • Пак се оказва, че съм липса, а не наличност Не знам това добре или зле е :р
  • Дай ми адрес. На кого да пиша?
  • Хубаво е! Поздрав!
  • То винаги започва безгрижно - с детството, с романтичните очила... И Вечността се влюбва в Живота
  • Започва безгрижно, а завършва философски. Обичам малките стихчета, които провокират.
  • На разцентрована ли ти прилича?
  • Човекът не е център на вселената и тя не се върти около него
    Здравей, Мариана и благодаря
Предложения
: ??:??