Верую
В нозете нямам камъни, защото,
по мене хвърлени, не ги събирам.
От думи като изстрели в челото
душата съживявах след умиране.
Ако ги бях запазила, тогава
те щяха в планина да се превърнат.
И този, целещ се в лицето право,
зад нея скрито, нямаше да зърне.
Насън ли Господ беше ме научил –
не знам. Не помня сънища и псалми.
Разбрала бях, че камъкът улучва
в очите който хвърля. Него жаля.
Добрите думи в кърпичка събирах,
не се залъгвах аз, че съм безгрешна.
Отвръзвах я и точната намирах,
щом срещнех като мен по пътя грешник.
Дариш ли го с такава дума-чудо,
в сърцето зимно пролетта ще бликне.
Не хвърля камък, който в свойта лудост
готов е и врага си да обикне.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
Усмивка. Сега сериозно: Мария.... Честито! По принцип обществената норма е да мразиш врага си, а е лудост да вземеш, да го обикнеш....Но дали пък не трябва да е обратното??? И знаеш ли, колкото и да ти е чудно- познавам такива хора. Респект!!!
