Не помня дали ме е имало

преди да се огледам в теб,

в зелените морета на очите ти –

забравих цялото си минало.

Поведе ме през бели лабиринти

със стъпки, тихи като шепот.

Загубих се, но исках да се лутам

и да те търся с трепетни ръце.

Жигоса цялото ми тяло

със устните си, жарки до червено.

Кръвта крещеше в отмалелите ми вени –

най-сладостната болка на света.

Приспа ме после. Изнемогнал,

сънувах те как бавно си отиваш –

събудих се със вързано сърце,

с душа, залостена в решетки.

…

Не помня имах ли свой образ

преди да ме превърнеш в роб –

жигосан, отмалял и жаден.

Защо към себе си ме прикова?