Ветре мой!
Синеоко - утрото ме гали.
Жълтолика - шепне есента.
Будят се копнежите заспали.
В стаята мирише на листа.
Цяла нощ в прозореца отворен
вятърът прохладен е играл.
И с палитра, грабната отгоре
своето изкуство е разстлал.
Златозарна есенна картина.
Как да стъпя? Трябва да летя...
Жълт килим изронена невинност.
Боже мой! Реална ли е тя?
Всеки лист е белег на вълшебство
и жълтее в нежния килим.
Сякаш се събуждам в ново детство -
под дърво след сън неповторим.
Сякаш мама с доброта ме гали
и ми дава дюля във ръка.
И лъчи се смеят, засияли,
като рибки, блеснали в река...
Ветре мой! Красиво ме усмихна!
Нарисувай всичко вътре в мен!
В нежността ти ще мълча притихнал -
с миналото детство прероден.
Полети дълбоко във душата -
като сън под стари небеса.
Виждаш ли сълзите ми в ръката?
Те са от зениците роса...
Моля те, не спирай и рисувай
жълти багри в есенно сърце.
За награда в стих ще разцелувам
твоето невидимо лице...
(Отвара от въздишки)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Ведрин Всички права запазени
