Вместо сбогом
И додето претърсвам далечни небета
с изранени от скитане ум и нозе,
като кърт, сврял резците си в корен на цвете,
ноемврийският студ ме гризе.
И не мога да стопля изобщо с дъха си
нито връх на топола, ни чашка на мак,
че отдавна ти кротко съня ми поръси
с безразличие хладно. И с тонове мрак.
И не мога току да се самозапаля,
ветрове да откърмям, мъгли или гръм,
нито постната слънчева тиква по залез
да разцепя на две зад плешивия хълм.
И не мога жена вече друга да гледам,
да извайвам дъги подир ласки и дъжд,
щом светът, който вдигнах за дни, точно седем,
срина твоето - сбогом, до кост. Изведнъж.
И сега аз съм сянка, подобие тленно
на човека, обикнал те с ярост и плам.
Но решиш ли ръка да протегнеш към мене,
този свят аз отново от кал ще създам.
с изранени от скитане ум и нозе,
като кърт, сврял резците си в корен на цвете,
ноемврийският студ ме гризе.
И не мога да стопля изобщо с дъха си
нито връх на топола, ни чашка на мак,
че отдавна ти кротко съня ми поръси
с безразличие хладно. И с тонове мрак.
И не мога току да се самозапаля,
ветрове да откърмям, мъгли или гръм,
нито постната слънчева тиква по залез
да разцепя на две зад плешивия хълм.
И не мога жена вече друга да гледам,
да извайвам дъги подир ласки и дъжд,
щом светът, който вдигнах за дни, точно седем,
срина твоето - сбогом, до кост. Изведнъж.
И сега аз съм сянка, подобие тленно
на човека, обикнал те с ярост и плам.
Но решиш ли ръка да протегнеш към мене,
този свят аз отново от кал ще създам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
