Вместо сбогом
И додето претърсвам далечни небета
с изранени от скитане ум и нозе,
като кърт, сврял резците си в корен на цвете,
ноемврийският студ ме гризе.
И не мога да стопля изобщо с дъха си
нито връх на топола, ни чашка на мак,
че отдавна ти кротко съня ми поръси
с безразличие хладно. И с тонове мрак.
И не мога току да се самозапаля,
ветрове да откърмям, мъгли или гръм,
нито постната слънчева тиква по залез
да разцепя на две зад плешивия хълм.
И не мога жена вече друга да гледам,
да извайвам дъги подир ласки и дъжд,
щом светът, който вдигнах за дни, точно седем,
срина твоето - сбогом, до кост. Изведнъж.
И сега аз съм сянка, подобие тленно
на човека, обикнал те с ярост и плам.
Но решиш ли ръка да протегнеш към мене,
този свят аз отново от кал ще създам.
с изранени от скитане ум и нозе,
като кърт, сврял резците си в корен на цвете,
ноемврийският студ ме гризе.
И не мога да стопля изобщо с дъха си
нито връх на топола, ни чашка на мак,
че отдавна ти кротко съня ми поръси
с безразличие хладно. И с тонове мрак.
И не мога току да се самозапаля,
ветрове да откърмям, мъгли или гръм,
нито постната слънчева тиква по залез
да разцепя на две зад плешивия хълм.
И не мога жена вече друга да гледам,
да извайвам дъги подир ласки и дъжд,
щом светът, който вдигнах за дни, точно седем,
срина твоето - сбогом, до кост. Изведнъж.
И сега аз съм сянка, подобие тленно
на човека, обикнал те с ярост и плам.
Но решиш ли ръка да протегнеш към мене,
този свят аз отново от кал ще създам.
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
