Вратата на храст заприлича
Съвсем по момчешки ме сръчка
немирният вятър и ето,
изпука под стъпките съчка,
или пък... Разби ми сърцето.
Къде по света ли е скитал?
Девойки прегръщал стотици...
Оставил ме в спомени скрита,
невеста не бях, ни вдовица.
Веднъж как поне не помина?
Вратата на храст заприлича,
трилистните все детелини,
мълчаха дали ме обича.
И как ме позна остаряла?
Защо ми развяваш душата?
Животът е имала - дала,
сърцето ми есен в позлата.
Вземи! На! Ей тъй за последно,
стихът, по вълна разлюляна.
Че, ако веднъж те погледна,
ще взема пак да ти пристана
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
