Вратата на храст заприлича
Съвсем по момчешки ме сръчка
немирният вятър и ето,
изпука под стъпките съчка,
или пък... Разби ми сърцето.
Къде по света ли е скитал?
Девойки прегръщал стотици...
Оставил ме в спомени скрита,
невеста не бях, ни вдовица.
Веднъж как поне не помина?
Вратата на храст заприлича,
трилистните все детелини,
мълчаха дали ме обича.
И как ме позна остаряла?
Защо ми развяваш душата?
Животът е имала - дала,
сърцето ми есен в позлата.
Вземи! На! Ей тъй за последно,
стихът, по вълна разлюляна.
Че, ако веднъж те погледна,
ще взема пак да ти пристана
© Надежда Ангелова All rights reserved.
