Времето...

Времето...

... На Слънцето последният отблясък

пробяга за прощално по водата,

денят полека спусна се „оттатък”

и лятна нощ зави с воал Земята,

но Времето остана неделимо,

че всеки ден в нощта си продължава

и същият, макар под друго име,

след нея пак със Слънцето изгрява...

Стоя във виолетовата вечер

на този бряг, в душата с тиха болка,

загледан в залеза, където вече

е Слънцето за друга обиколка...

А нямаме за Времето сетивност

и безполезни дремят сетивата...

Безкрайна е човешката наивност

да улови на Времето следата...

Но във надбягване с недостижимото

измислили сме, как да го задминем,

и да измерваме неизмеримото

във: мигове, минути, дни, години...

А ние сме във Времето... И в него

живеем тук, поканени от Бога,

във хаоса от: чувства, страст и нега

докоснати от Неговият огън!...

Лишени от усещане за Вечност

мечтаем за Безкрая и Звездите,

но в залезът на всяка нова вечер

отмятаме си в календара дните...

Замислям се за Друго измерение,

че в залезът разискрено – вълшебен,

възможно е дори да го намеря

на този бряг, с една Жена до мене...

... Стоя унесен, плискат ме вълните,

а видимо и всичко се повтаря...

Фактически, не искаме ли, с дните

ний Времето да впримчим в календара,

за да е някак си съизмеримо

то с нашата, човешката ни същност

и със моментите незабравими

в такива нощи плахо да се връща!...

И Времето, което сме живели

във дните от живота да затворим,

макар че и до днес не сме успели –

освен във спомените, да повторим!...

„Затвореното Време” е: История

и то съвсем не се интересува

от бранните вражди за територии

и кой, кога, защо и как царувал...

Но и за нас съвсем не го е грижа

и все едно е тук дали ни има,

то все ще продължава да се движи:

първично, всеобхватно и незримо...

... И все така ще си тече – безкрайно,

дори Планетата ни да се пръсне,

ако във нея метеор, случайно

пресякал орбитата ѝ, се блъсне!...

06.08.2014. Средиземно море