Все още слънце крие мойта пазва
И някаква унила сивота,
в душата ми мъгливо се разстила.
Усмивките за лятото пестя,
зад девет ключа радостта, немила,
зад девет катинара занемя,
и себе си сама не разпознала,
разравя тъжно твърдата земя,
не би ли хризантема разцъфтяла.
Не ти ли досади да си мълчиш?
Страхът в душата бавничко пролазва.
С очи на влюбен погледни и виж!
Все още слънце крие мойта пазва.
Ликът ти тъй угрижен, мил и блед,
ще проясня пак, с ласка лековита
и все тъй дружно, драги мой - напред,
ще теглим с теб каруцата на дните.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
