Вяра
Стъмва се, навън е морна пролет -
гръб обърнах на деня и го разплаках.
Отчаянието ми, седнало на трона
на оптимизма ми остатъчен посяга.
Няма съм, отпусната и тромава,
чувствам силата си като пеперуда.
В душата ми редят се само пробиви
на мислите ми черни са прелюдии.
Няма край едно и също нижа -
моля се на крехката надежда.
Сляпа ли е, мен защо не вижда?
Или насам не иска да поглежда.
Да откъсна смело ли синджира
на безверието в собствената сила?
Отчаянието грубо да натиря,
щом чаша с песимизъм съм изпила.
Разгръщам се, лицето си откривам!
На чудо, скоро моля се, да случа -
в разпукналата, пролетна магия
и себе си на вяра да науча.
02-05-2016
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Десислава Вълова Всички права запазени
