Вятър с призрачна душа

 броди из поле узряло.

 Търси той изгубена следа –

 сянката си в звездно огледало.

Но проблясва в мрака натежал

 като сребърни сълзи в очите,

 споменът, копнежите раздал,

 с шепите дълбоки на вълните.

Изживяна горест като дим

 стеле се над прашните пътеки

 и остава само в миг раним

 обичта ни искрена да свети.

А в мечтите – счупени стъкла –

 късчета от лунна чаша –

 се оглежда тръпнеща нощта

 с болка от раздяла наша.