Вятър с призрачна душа
броди из поле узряло.
Търси той изгубена следа –
сянката си в звездно огледало.
Но проблясва в мрака натежал
като сребърни сълзи в очите,
споменът, копнежите раздал,
с шепите дълбоки на вълните.
Изживяна горест като дим
стеле се над прашните пътеки
и остава само в миг раним
обичта ни искрена да свети.
А в мечтите – счупени стъкла –
късчета от лунна чаша –
се оглежда тръпнеща нощта
с болка от раздяла наша.
© Живка Юрукова All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
